Чочо имаше голям проблем, от малък не можеше да псува. Не беше мислил, че това е проблем даже никога не бе разсъждавал защо му е толкова трудно и може да каже тези думи само ей така с вътрешния си глас. Даже тогава внимаваше какво точно ще изрече – просто не можеше да псува-голяма работа казваше си той.

Не го направи когато съучениците му започнаха да го правят дочули  нещо откъслечно някъде в къщи- я таткото пред телевизора когато общува със съдията, я майката по адрес на таткото или някоя нова засукана колежка.

Не го направи и малко по-късно кагато се сби за първи път в училище за спуканата топка. Продължаваше през живота като всеки друг с тази малка разлика, той не можеше да псува. Стана по-голям и приятелите му знаеха, но мислеха, че се държи възпитано.

Не можа да го направи и когато му откраднаха колата и ограбиха къщата.Даже тогава беше просто ядосан и от време на време пиян, но никога не си позволи да изпсува.Когато го изместиха връзкарите в работата, когато му намалиха заплата, тои все си оставаше възпитан.

Шофираше и го изпреварваха,отнемаха предимство, показваха средни пръсти той оставаше тих и не изричаше нищо гласно. Ако това беше филм тук някъде щеше да е развръзката и обяснението защо Чочо е станал масов убиец психопат, но той продължаваше все така напред неможещ да псува. Толкова ли бе голям проблемът – е вече се бе замислял за това, но пак не му отдаваше никакво значение.

Появиха се жената и децата и времето минаваше неусетно като на забързан каданс пак в този неговият филм наречен живот. Децата пораснаха, Чочо и жена му остаряха, получаваха мизерните си пенсии и прекарваха хубавите дни на вилата, а той все така не можеше да псува. Ограбиха вилата(два пъти) той само се ядоса и пак по старому не можа да го каже.

Дъщеря му се разведе и замина някъде в Европа, сина отдавна беше вече там, а той старееше с ежедневните си проблеми и радости. Жената умря( все си мислеше, че него ще го сполети пръв), той остана сам и продължи да ходи на вилата. Чочо беше усмихнато старче което гледаше градината и игрееше на табла с комшиите.

Премина осемдесетте, разболя се и усещаше,че краят му наближава. Дойде денят в който щеше да се случи – той го усещаше, тялото му го подсказваше. 

Там малко преди момента в който живота ти минавал като на лента, за него не бе така.За него само едно имаше значение,той вече можеше да го направи.

Изпсува с пълен глас и затвори очи.