сряда, 13 април 2011 г.

Колко пъти тряба да се опитваш да обясниш на хората за това което ти изпитваш и ти винаги прояваваш разиране когато се случи на тях? Колко пъти се питаш защо когато се случи на теб всички реагират все едно никога не се е случвало на тях? Когато те са тъжни и наранени ти си до тях и дори да ги нараниш искаш да си честен за да можеш да помогнеш истински, когато се случи на теб получаваш само едно – е хайде не е краят на света.. Не е краят на света,но ти искаш да запазиш тези приятелсва,искаш да си честен отново и отново както и да намериш тази честност за която си молил и която ти си готов да дадеш,а получаваш само неразбиране и обидени физиoномии.

Ти искаш хората да са щастливи и даже се опитваш да побутваш задниците на новите им гаджета за да се получат нещата, но срещу това получаваш само отхвърляне и кислели физииономии.Опитаваш да си усмихнат и да не мислиш за това защото всеки намира собственото си щастие и не е нужно то да е свързано с теб. Едиснтвеното на което държиш е малко истина и може би малко уважение. Нормално е обаче да получиш изкривено мнение и много обида и когато ти искаш да го избегнеш не само,че не те разбират,а напротив хората започват да те сочат с пръст. Е тогава си готов да бъдеш сочен, но важното за теб е да бъдеш себе си. Нека се обичаме и бъдем щастливи, ние не можем да променим това което се случва с нас, но нека има малко,поне малко разбиране и всеки от нас да се опита да рaзбере този който е насреща. Може би той прави грешки, но нима ние сме били безгрешни.

сряда, 30 март 2011 г.

Странности на така нареченият градски пейзаж.

Разхождайки се в центъра на града ни човек не може да не забележи някой странности на така нареченият градски пейзаж. Започваш с дупките, намусените хора и сивите сгради, но някъде там в очакване на пролетта и малко зеленина прикриваща някои от „красотите” на столицата човек започва да се вслушва в разговорите наоколо. Не го прави нарочно,но знаете как е някой подвиква, дочува ти се твоето име,обръщаш се и продължаваш.

Не там е проблема -  проблемът е,че вече все по-трудно разбираш какво говорят хората около теб, някак си подобно на усешането да си в някоя друга страна когато все още не знаеш езика.

Дочуваш нещо но не го разбираш – „еий днес си за кашмер” хмм дали си чул правилно, какво ли казват хората? Не знаеш, но не искаш да попиташ – последният път когато го направи започна онзи неприятният разговор в стил - за кого се мислиш ти.
------------------------------------------------------------
Историята бе прозайчна за теб или поне в началото. Момичето бе от Ямбол,а момчето от Септември и ти бе с тях и пиехте кафе. Някак си преглътна факта когато си правехте среща и те ти казаха,че са на квартирка в центъра и ще седнат да те чакат на онова „фиешан” кафе докато дойдеш от твоя далечен картал. Те ти бяха приятели и за теб нямаше никакво значение от къде са, а и ти бе писнало да разглеждаш хората по този признак – къде си се родил.

Те започнаха спор кой от тях говори „меко” – ти не го очакваше, не подозираше какво може да се случи. Ти бе там просто за да се видиш с тях и да пиете кафе. Спора продължаваше и ти реши да се намесиш ей така да го обърнете на шега и да продължите. Не очакваше, че и двамата ще се обърнат към теб и цялата тази ярост може би заформяща се от спора по между им ще се излее върху теб .

За кой се мислиш ти, нали си само един надут пуяк, ние сме кадърни знаем и можем много.Вие софиянци сте мързеливи и нищо не можете, защо си хвърляте боклука в други градове? Та какви софиянци има като пра баба ти е от еди кое си село и лятото на морето ни е писнало от вас?
-----------------------------------------------------------
Продължението за всички е ясно – или пък не?
Усещанията в човек след това са странни- пак някак си подобно на това което изпиваше в онази другата страна. Там живееш, но се чувстваш някак си в чужди води. Някой четейки това ще каже – поредната статия за софиянци и провинциалисти и можем да продължим така до безкрай.

Защо тогава ти трябва да споделяш това нали? Може би защото искаш да кажеш или може би по-правилно да помолиш. Хора не мразете софиянци. Някак си странно, но все повече се получава, че те стават една малцинствена група която иска и се опитва да е разбираща и толерантна( та нали никой не избира къде да се роди). Не нападайте софиянци като Ви попитат какво значи „кашмер” те не знаят тази дума(както много други).

Започваш да се замисляш,че това ти заприличва на обратна дискриминация нали, уж те градските души са лошите, а може би не е така. Та нали и несофиянци си хвърлят боклука в този град (малко от него е и техен все пак ). Никой не избира къде да се роди, но всеки може да избере какъв да бъде.
Хвърлете си боклука(разделно по възможност и не през балкона) софиянци и несофиянци.

Публикувано в statii.net 30/03/11

сряда, 23 март 2011 г.

Да ама Не

Преди месец водата в къщи спря, факт който не породи особена изненада, все пак сме свикнали. Оказа се водопроводът на съседната улица, точно там където седмица преди това пък бяха положили двайсетина метра нов асфалт на който всички се радвахме. Естествено радостта не продължи дълго и сега всички мисли бяха свързани с водопровода и дупката която щеше да остане задълго след това.

Фирмата отговорна за нашето облекчение дойде на другия ден и какво бе учудването ми когато видях да се изсипват петнайсетина работници от всевъзможна строителна техника готови да отсранят проблемите ни. Пренебрегнах факта, че се появиха към 10 на следващият ден,сега всичко щеше да е наред.

„Да ама Не” - както казваше един кандидат за президент преди години.

Изсипалите се работници и техника бяха означени с всевъзможни надписи на какви ли не европейски и световни организации – сериозна работа помислих си аз, но за пореден път щях да остана разочарован. Повечето от тях понасядаха на съседните пейки и започнаха оживени разговори за предишната серия на Листопад?! След малко някои от тях вече държаха бира в ръка и разговорите ставаха все по-разгорещени.

Имаше един човечец малък и невзрачен, който както се разбра се казва Минчо. Този работник явно имаше нечовешки споспобности с които подтискаше останалите за да не работят. Той започна работата, пак той свали малкото багерче с което дойдоха и пак той продължи да напредва бавно до бликналия проблем. Както се оказа малкото багерче бе безсилно да помогне ,за това Минчо прибегна до големия звяр който чакаше да започне работа. В този момент останалите се оживиха и в мен се появи искрица надежда – явно сега вече щяха да започнат сериозната работа и той само е подготвял терена.

За пореден път – Да ама Не.

Явно оживлението на хората се дължеше на времето им за обедна почивка, а бе само 12 - те бяха дошли преди малко, а ние все още нямахме вода. Работниците се запътиха към кварталното кръчме на ъгъла за да почиват. Върнаха се към 2 и подновиха дискусиите, а Минчо изпреварил ги вече бе достигнал проблема и този път отскочи да вземе метално парче което явно след упорита работа щеше да закърпи положението.

Някъде към 3 се появи млад мутроподобен субект, който явно накара останалите да се надвесят над образувалата се яма и да започнат да дават съвети на Минчо. Човекът пристигнал преди малко ръкомахаше и постоянно говореше по два телефона едновременно. След малко си замина и всички се успокоиха и насядаха по пейките за да продължат разговорите - този път вечерният мач. Минчо не само проряза тръбата, завари парчето, зарови дупката, но и започна да прибира струпаната строителна техника. Останалите работници дискутираха вече вяло – бяха уморени, бе 6 и те бяха готови за тръгване , а на мястото на двайсетината метра нов асфалт – гордостта на улицата, бе останало голямо кално петно.

Закърпиха петното на петнадесетия ден.

Ей така между другото това ме накара да препрочета нещо което не влизаше в учебният материал когато аз бях ученик.

Не сме народ

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...

Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Петко Рачов Славейков 1875 г

понеделник, 21 март 2011 г.

Ловенето на снежинките и пролетта.


Има няма преди три месеца в разгара на зимата много обсъждана тема се оказа тази за снежинките и ловенето им, за това дали бяхме изненадани и как реагирахме с gps – проследяване на камионите за почистване, новите ултрамодерни смеси за разпръскване и прочие всеки може да има свое мнение.

Сега обаче се задава друг проблем, а имено идва пролетта, а след нея лятото и отново за пореден път ще сме изправени пред разлистващата се природа. Красиво, но дали отново ще се разхождаме сред треви до кръста в паркове и междублокови пространства поне до август или тогава ще има хора които да си свършат работата. Добро предложение би било да се следят стръкчетата и да сме подготвени - „всяко стръкче под ножицата” или нещо по-оригинално излезнало от някое от министерствата наименование.

Защо е нужно да има проследяване на камионите защото може би не били на работа? Няма ли да е по-добре за всички ни вместо да слагаме гръмки наименования и да се правят показни акции, да вземе да се свърши малко истинска работа- всеки от нас би го забелязал и без много говорене. Но може би решението е по- просто от колкото си мислим – аз не ловя снежинки, но вършейки моята си работа мога поне да се надявам, че и други хора ще решат да правят същото иначе всички седим и мислим заглавия и само коментираме, а работата остава за някои друг.

сряда, 16 март 2011 г.

Чочо имаше голям проблем, от малък не можеше да псува. Не беше мислил, че това е проблем даже никога не бе разсъждавал защо му е толкова трудно и може да каже тези думи само ей така с вътрешния си глас. Даже тогава внимаваше какво точно ще изрече – просто не можеше да псува-голяма работа казваше си той.
Не го направи когато съучениците му започнаха да го правят дочули  нещо откъслечно някъде в къщи- я таткото пред телевизора когато общува със съдията, я майката по адрес на таткото или някоя нова засукана колежка.
Не го направи и малко по-късно кагато се сби за първи път в училище за спуканата топка. Продължаваше през живота като всеки друг с тази малка разлика, той не можеше да псува. Стана по-голям и приятелите му знаеха, но мислеха, че се държи възпитано.
Не можа да го направи и когато му откраднаха колата и ограбиха къщата.Даже тогава беше просто ядосан и от време на време пиян, но никога не си позволи да изпсува.Когато го изместиха връзкарите в работата, когато му намалиха заплата, тои все си оставаше възпитан.
Шофираше и го изпреварваха,отнемаха предимство, показваха средни пръсти той оставаше тих и не изричаше нищо гласно. Ако това беше филм тук някъде щеше да е развръзката и обяснението защо Чочо е станал масов убиец психопат, но той продължаваше все така напред неможещ да псува. Толкова ли бе голям проблемът – е вече се бе замислял за това, но пак не му отдаваше никакво значение.
Появиха се жената и децата и времето минаваше неусетно като на забързан каданс пак в този неговият филм наречен живот. Децата пораснаха, Чочо и жена му остаряха, получаваха мизерните си пенсии и прекарваха хубавите дни на вилата, а той все така не можеше да псува. Ограбиха вилата(два пъти) той само се ядоса и пак по старому не можа да го каже.
Дъщеря му се разведе и замина някъде в Европа, сина отдавна беше вече там, а той старееше с ежедневните си проблеми и радости. Жената умря( все си мислеше, че него ще го сполети пръв), той остана сам и продължи да ходи на вилата. Чочо беше усмихнато старче което гледаше градината и игрееше на табла с комшиите.
Премина осемдесетте, разболя се и усещаше,че краят му наближава. Дойде денят в който щеше да се случи – той го усещаше, тялото му го подсказваше. 
Там малко преди момента в който живота ти минавал като на лента, за него не бе така.За него само едно имаше значение,той вече можеше да го направи.

Изпсува с пълен глас и затвори очи.

Готвенето и журналистическите статии/репортажи

Готвенето и журналистическите статии/репортажи.

Напоследък се нароиха толкова много кулинарни предавания, а скоро трябва да започне и последнто реалити на тази тема.

От къде този интерес - прескачайки каналите и разлиствайки вестниците се редуват злободневните статии и предавания с рецептите за поредният буламач. Някак си е нормално човек да намери общите черти между двете – имам предвид буламача сготвен без вкус и недодяланите статии и репортажи – и двете са някак си направени през пръсти, ей така да има нещо та макар и безидейно.

Много хора казват, че готвенето е не само кулинарно задължение на домакините, а е творчески процес, създаването на нещо вкусно и красиво- наслада за сетивата. Такива трябва да бъдат и повечето журналистически статии и репортажи, а насладата се сетивата при тях се превръща в обективност и значимост. Вместо това те се превръщат в някакво задължение с полуготови продукти.

Обикновено кулинарните ни предавания са свързани с взимането на необикновено недостъпни продукти – камбоджански копър, маринован бут от северноамерикански елен, туркменистански шоколад и конгоджанска целина- все неща които човек може лесно да намери в квартална бакалия на сносни цени?! Следва разбъркването на съставките с незнайно какви си достижения на съвремената техническа мисъл и резултатът е малограмажно изкушение поднесено в нестандартна чиния. Всички наоколо си облизват пръстите и свалят шапки на готвача, обикновено някой нереализирал се индивид вживял се в друго творческо поприще.

Горе долу е и положението със статиите и репортажите- имам предвид, че и там трябва да има някакъв творчески процес, отново от някой нереализиран в съответната област специалист.За разлика обаче от готварските рецепти с нестандартни продукти всеки ден се сервират стандартни статии и репортажи със стандартните продукти и събеседници.

Взимате един Бойко Борисов(основната съставка), гарнирате с някой и друг министър (за цвят и вкус), добавяте малко международно положение ( за интернационалност на гозбата ) и поръсвате с малко хвалби или съвети и поднасяте с музика(обикновено силиконова ) и буламача е готов.

Само дето на хората май започна да им писва от нескопосаните журналистически манджи. Какво не ни е наред за пореден път в криворазбраната ни действителност,май нещо пак объркахме?

Защо не вземем да пробваме със стандратни гозби с типчните за нашите географски ширини продукти които всеки може да намери без да се свързва с половината посолства в страната ни и да се радваме на познатия ни вкусен резултат с който се хвалим пред чужденците. За сметка на това може да разменим малко съставките в статиите и репортажите и да опитаме с нещо по-различно и нестандартно иначе рискуваме буламачите да стават все по-големи и постни макар с основните си съставки.

Така и хората може да продължат да четат статиите или гледат репортажите в очакване на вкусната вечеря, вместо да сменят канала гледайки и похапващи полуфабрикати.

Публикувана в statii.net 18.03.2011

четвъртък, 10 март 2011 г.

Аз и скандинавците

Мрънкам:
Синоними: мърморя, бърборя, брътвя, смутолевям, недоволствувам, негодувам, оплаквам се.

Попаднах на поредната класация, нареждаща скандинавските страни отново на челните места в няма-значение-какво-си. Както обикновено, те са сред първите в почти всички такива класации - като започнем от стандарт на живот, ниво на осигуренoст и сигурност в бъдещето, та даже и в повечето спортове пак са там, на първите места.

Тази класация ме накара да мрънкам.

Тогава се замислих и за едни други класации, които видях - за нивото на разводи, за процента хора, получаващи (платена) почивка от работа поради неудоволетвореност - и познайте какво: на челните места пак бяха скандинавците. Странно, нали?

Замислих се - обикновенно неприятен за мен процес, все пак изисква определено натоварване, а аз като типичен балканец обичам да го карам малко по-спокойно. Но може би ми стана интересно - все пак бях живял в скандинавските страни, бях от тези, по-осигурените и по-усмихнати хора (пак според класациите).

И си припомних как беше там.

Събуждах се рано сутрин, недоволен от поредното постригване на тревата (за втори път тази седмица), мрънкащ от ранобудния пощальон, който успяваше да ме изпревари всеки път, независимо колко рано ставах.

Пак мрънках, докато карах колело към центъра и си правех сметките колко хубаво би било да пътувам с кола (е, имах, но с колело се стига бързо и най-вече природосъобразно - познайте отново дали това го има в класациите). Стигах навреме за кафе, малко разговори с колеги, планове за почивка в Тайланд и после работа, а след нея отново на колелото и обратно в къщи, където все щях да намеря нещо, за което да мрънкам.

Сега, поглеждайки назад, май разбирам мрънкането си - до такава степен всичко около мен бе уредено, че като нормален човек започвах да мрънкам. Липсата на задръствания, превеждането на парите за всички на една и съща дата, пазаруването в събота достатъчно за цяла седмица и точността на градския транспорт (понякога ме домързяваше да използвам колелото) започваха да ме дразнят до такава степен, че мрънках.

Ето от къде идвали и тези първи места във въпросната класация - явно не само аз мрънкам, а и на хората от тези страни им идва да мрънкат по един техен си специфичен начин - един от тези познати под името „развод ми дай" или „смени местоработата си на 50 години".
Тук в нашата си държава затиснат от проблемите, от среднощния скандал на съседите (така и не се развеждаха) и музиката до зори, от сивият облак на автобуса, подминаващ спирката, пълна с хора (вторият пореден подминаващ автобус), пушещият до мен кисел индивид, искащ ми огънче, та даже и до колегите в работата, затиснати от поредното забавено плащане на мизерните заплати и планове за почивка на вилата, не ми остава време да мрънкам. Няма как да мрънкам - толкова много са нещата, че просто няма как и откъде да започна.

Тръгвам си от работа и се чудя кога ще успея да стигна - пак има задръстване, пак ще закъснея, а и трябва да купя нещо за вечеря, хладилникът е празен, а и онова писмо което толкова много чакам, така и не пристига - най-вероятно някой от съседите го е взел да го разгледа или пък се е загубило, все пак се случва.

За какво да мрънкам, просто няма време, а и в един прекрасен момент разбираш, че и да мрънкаш - няма смисъл. Всеки мрънка по неговият си начин - те скандинавците мрънкат (протестират) с развод или платена почивка, а ние тук си мрънкаме вечер пред телевизора или с приятели на по бира.
Кое е по-доброто мрънкане ли? Честно казано, не знам, но хората сме така устроени - да мрънкаме. Само поводите и начините са различни.

Това ме кара да мрънкам.

Публикувано 07-03.11 в webcafe