Да ама Не

Преди месец водата в къщи спря, факт който не породи особена изненада, все пак сме свикнали. Оказа се водопроводът на съседната улица, точно там където седмица преди това пък бяха положили двайсетина метра нов асфалт на който всички се радвахме. Естествено радостта не продължи дълго и сега всички мисли бяха свързани с водопровода и дупката която щеше да остане задълго след това.

Фирмата отговорна за нашето облекчение дойде на другия ден и какво бе учудването ми когато видях да се изсипват петнайсетина работници от всевъзможна строителна техника готови да отсранят проблемите ни. Пренебрегнах факта, че се появиха към 10 на следващият ден,сега всичко щеше да е наред.

„Да ама Не” - както казваше един кандидат за президент преди години.

Изсипалите се работници и техника бяха означени с всевъзможни надписи на какви ли не европейски и световни организации – сериозна работа помислих си аз, но за пореден път щях да остана разочарован. Повечето от тях понасядаха на съседните пейки и започнаха оживени разговори за предишната серия на Листопад?! След малко някои от тях вече държаха бира в ръка и разговорите ставаха все по-разгорещени.

Имаше един човечец малък и невзрачен, който както се разбра се казва Минчо. Този работник явно имаше нечовешки споспобности с които подтискаше останалите за да не работят. Той започна работата, пак той свали малкото багерче с което дойдоха и пак той продължи да напредва бавно до бликналия проблем. Както се оказа малкото багерче бе безсилно да помогне ,за това Минчо прибегна до големия звяр който чакаше да започне работа. В този момент останалите се оживиха и в мен се появи искрица надежда – явно сега вече щяха да започнат сериозната работа и той само е подготвял терена.

За пореден път – Да ама Не.

Явно оживлението на хората се дължеше на времето им за обедна почивка, а бе само 12 - те бяха дошли преди малко, а ние все още нямахме вода. Работниците се запътиха към кварталното кръчме на ъгъла за да почиват. Върнаха се към 2 и подновиха дискусиите, а Минчо изпреварил ги вече бе достигнал проблема и този път отскочи да вземе метално парче което явно след упорита работа щеше да закърпи положението.

Някъде към 3 се появи млад мутроподобен субект, който явно накара останалите да се надвесят над образувалата се яма и да започнат да дават съвети на Минчо. Човекът пристигнал преди малко ръкомахаше и постоянно говореше по два телефона едновременно. След малко си замина и всички се успокоиха и насядаха по пейките за да продължат разговорите - този път вечерният мач. Минчо не само проряза тръбата, завари парчето, зарови дупката, но и започна да прибира струпаната строителна техника. Останалите работници дискутираха вече вяло – бяха уморени, бе 6 и те бяха готови за тръгване , а на мястото на двайсетината метра нов асфалт – гордостта на улицата, бе останало голямо кално петно.

Закърпиха петното на петнадесетия ден.

Ей така между другото това ме накара да препрочета нещо което не влизаше в учебният материал когато аз бях ученик.

Не сме народ

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...

Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Петко Рачов Славейков 1875 г